Да, есента е част от годишния цикъл по нашите географски ширини.......Толкова много лета тя отново и отново се превърта в календара ни. Сега обаче ми е много тъжно, и много, ама много, не искам лятото да свършва. Имам чувството, че няма да понеса студа на зимата и няма да дочакам новото лято! Не, не съм възрастна , не съм и болна от неизлечима болест............тъжна съм. Есента е сезона на депресиите. Сигурно съм депресирана...... 
      Такива несвързани мисли се реят из главата ми докато седя в един автобус, забравила къде отивам (защото маршрута му е променен, има задръствания и доста закъсня) и няма как да не съм депресирана. Гледам хората - лицата им са безизразни, бледи и всички са облечени в черно и сиво. Опитвам се да си представя техните мисли и ми става още по-тъжно. Ох, дано утре да ми оправят колата и да си бъда сама в задръстванията по светофарите, да споделям сама себе си и собствените си мисли.  Сепвам се от егоизма си, нима това съм аз? Аз обичам хората, с техните различни лица, различни болки, проблеми, радости. Обичах да им се усмихвам в автобуса, да ставам на по-възрастните, на майките с деца или багаж. Кога се отчуждих от човешкия род? Кога започнах да отбягвам погледите им, да не се интересувам от тях? Става ми още по-студено и се намръщвам на себе си, на есента, на мислите си......."Есен, есен умиращ сезон...." - забива се като гвоздейче в ума ми и започва да се върти като развалена грамофонна плоча този рефрен от наистина тъжна песен. Сепвам се - моята спирка! Разбутвам припряно хората около вратата на автобуса и слизам, вдишвам жадно влажния  въздух. Чувствам се приятно навън, почти се усмихвам. Разминавам се с млада жена гушнала нежно сладко детенце. То ми се усмихва, очичките му греят и сякаш облаците се разпръскват от детската усмивка. Усмихвам се на детенцето и всичко около мен става по-цветно, вече срещам по ведри лица по тротоара......Продължавам да се усмихвам ..... на всички, за една по- весела есен....